ГАБИ

Познавахте ли Андрей? Говорили ли сте си с него? Излизали ли сте някога заедно? Забавлявали ли сте се? Смяли ли сте се? Танцували ли сте? Пили ли сте заедно? Бягали ли сте от училище и пропускали ли сте лекции просто, за да седнете и да си поговорите с него? Плакали ли сте на рамото му? Слушали ли сте тембъра на гласа му и наслаждавали ли сте се на смеха му? Виждали ли сте усмивката и тръпчинките му? Усещали ли сте силата на прегръдката му и енергията, която струеше от цялото му земно съществуване?...Аз да! ..
Андрей беше прекрасен! Енергичен, красив, общителен, забавен, понякога срамежлив относно момичетата, но винаги верен до края относно приятелите си! Знам, никога не ще го забравим, знам, че и никога не ще го прежалим! Той беше, е, и винаги ще бъде в моето сърце! Знам каква болка, пустош и самота чувствате всички вие, истинските приятели на Андрей!.. Айда Скот Тейлър някога е написала: "Не поглеждай назад към миналото и не съжалявай, че си е отишло. И не се тревожи за бъдещето, което ще дойде. Живей в настоящето и го направи толкова хубаво, че да си струва разбитото сърце"... Нека не се ядосваме колко неща са останали недоизказани, колко малко са снимките, които сме правили, колко моменти останаха недоизживяни... Сещайте се за Андрей всеки ден, мислете за него с усмивка, позволете му да живее във вас, така поне ще направя аз!

Обичам те, Андрю, и винаги ще е така, защото аз знам, че ти си някъде... някъде там! :)

 “Честит е тоз избраник, чийто дух,
като ковчегът Ноев, пренесе
от прежний свят в послешний онова,
което е в промени непроменно.
Той подир смърт от себе си оставя
най-чистото, най-хубавото - жица
от царството на сенките безплътни,
която ще го свързва с тоя мир."

Пенчо Славейков, „Сърце на сърцата”

ВАСЕТО

Трудно се пише за Анди. Чувствам се безсилен с думи да предам образа, който има той пред мен. А когато си го представя, започвам да треперя и не мога да пиша. Добър, великодушен и лъчезарен; смел, предан и всеотдаен; красив, но не горделив; силен, но не жесток; умен, но не лукав; самостоятелен, но никога саможив. Такъв е той.

Познавам Анди горе-долу откакто познавам и себе си. Тогава още беше много къдрав, т.е. много отдавна. Но вече се усмихваше по неговия си начин – постоянно, неподправено и сърдечно. С това го запомняха на първо място всички наоколо; с това и с вътрешния му фалц, който заедно с къдравата му коса му докараха бързо прозвището Макманамън. Тих беше, излъчваше мъдрост, въпреки че още бяхме съвсем малки. Нямаше човек, който да не му симпатизира, ако го познава поне малко. И до днес не познавам такъв.

Малко са хората, на чиито лица добротата е изписана. Сякаш в погледа му или на високото му чело пише, че е добър. А като се усмихне, ореол засиява около лицето му. По-малък е от мен, но винаги съм се вслушвал в съветите му или в начина, по който той гледа на живота. Винаги разумен и спокоен, но и решителен.

А дали е харизматичен?... Не е „заклет планинар”, но винаги когато погледна към Витоша, виждам Анди да изкачва някой склон, привидно и на шега недоволстващ от усилието, но усмихнат и щастлив. И морето свързвам с него, въпреки че и плуването или другите водни спортове не са му стихията – виждам го на плажа как печели поредния турнир по футбол или във водата да се смее по неговия заразителен начин. Съученици сме над пет години – винаги е карал хората да го обичат и помнят. Всяко място, на което сме били заедно, всяко време от живота ми, всички важни събития и решения са белязани от неговата енергия, от духа му.

Много можем да говорим за това какъв е Анди. Не по-малко можем и за това какъв никога не е – не е затворен, сърдит на света, недоволен от живота. Никога не изпада в така характерните за младия човек на „новото време” състояния на „депресия”. Никога не казва „не” на приятел. Никога не обръща гръб. Дава всичко за нас.

Често го сънувам. С всички останали сме. Винаги е сред приятели. Винаги е усмихнат и сме деца. Такъв ще остане Анди във вечността – чист, честен и свят. За двадесет години той живя така, както хората не успяват и за сто. За двадесет години едно дете стигна до безсмъртието.

Обичам те, момчето ми!

ЛЮСИ

Идеята на тази секция бе всеки, който има честта да познава Андрей, да напише по нещо…хубава идея, но не съм и предполагал, че ще е толкова трудно…и знам, че не само на мен ми е трудно - на всеки, който познаваше Анди му е трудно и то не защото няма какво да си спомни, какво да разкаже и сподели, ами, защото…защото аз, предполагам и всички приятели, не приемам и не свиквам със случилото се…незнам дали някога изобщо и ще успея…все си мисля да му звънна, защото не сме се виждали тези дни, все се надявам да го засека някъде по улиците или…някъде!

Познавам Андрей от много време, от толкова време, че не съм сигурен дори колко точно е…бил съм някъде 3-4 клас – това прави вече 12-13 години…и за всички тези години не сме се карали нито веднъж, не съм го виждал и неусмихнат!!!

Анди определено е човекът, за когото мога да кажа, че ми е приятел и то от тези приятели, които остават за цял живот...и знам, че ще нося в сърцето си приятелството на Анди цял живот!

Аз определена история няма да разкажа, не защото няма, ами просто защото са много и всички изникват в съзнанието ми и просто не мога да избера...

Много сме се смяли, много сме говорили, много сме преживели...Андрей обичаше живота, обичаше да си го живее, да се весели и...радваше се на всичко всякак винаги!

Каквото и да си кажем, каквото и да напишем, каквото и да мислим и колкото и да опитваме да продължим...знам, че вече нищо няма да е същото...

Непрекъснато си повтарям, че не съм си и помислял някога, че ще погребем някой от компанията, някой от нашите...нашия си Андрей...

Почивай в мир, приятелю!

Ще те помня вечно!

Пепи

Андрю, Анди, Андрей, МакМанаман...колко скъпи спомени имам с всички тези имена.

С Анди сме приятели от много време. Все още помня, когато бяхме много малки и ритахме в 21-во. Аз тогава съм бил на около 10, което значи, че той е бил на 8. Дядо му всеки път идваше да го гледа и, както всеки дядо, да се наслаждава на своя внук. Като малък Андрю имаше много къдрава коса и заради способността му на игрището почнахме да му викаме Стив МакМанаман, за което се сещам когато видя въпросния футболист.

Дълго време мина оттогава и нещата се промениха. Аз отидох да живея в Беглия, но дистанцията не повлия на моето приятелтво с Андрей. Оттогава сме изкарали толкова много весели дни и нощи заедно. Приморско, рожденни дни на Данчо, дискотеки, пейки, бири, шкембета и още какво ли не.

На 28ми декември, когато получих съобщението на Людмил, първоначално не повярвах, а в последствие не исках да повярвам. Аз изгубих не приятел, а човек, който ми е бил като брат през всичките тези години. Очите ми се насълзяват всеки път, като се сетя, че никога повече няма да го видя или пък да го чуя да казва емблематичното си “ееееее коооопеелеее”.

Анди, приятелю, животът не е честен, но където и да си сега, искам да знаеш, че ти винаги ще си сред нас, защото ще живееш вечно в сърцата ни.

ВАНКАТА

Толкова е трудно да намериш хора, за които да си готов да сториш много, да не казвам всичко...още по-трудно е да си признаеш колко скъпи стават те за теб, стават неразделна част от твоя живот. Приятели! Дума, която никой не трябва да подценява. Анди беше приятел! Един от най-големите. Толкова чисто и искрено момче. ПРИЯТЕЛ, от когото никога няма да чуеш лоша дума...никога няма да видиш тъга в очите му, винаги ще е Анди – свеж, духовит и много, много щастлив. Знаеше колко много го обичаме и колко много ще го обичаме винаги и ще го пазим в сърцата си..защото той беше готов да направи всичко за най-близките си. Никога не слагаше себе си пръв...а това го правеше толкова силен...никога няма да забравя с какво удоволствие изживяваше всяка една секунда от живота си, нещо на което винаги съм му се възхищавал.

Често се заглеждам по улиците и се припознавам...не искам да повярвам, че случилото се е истина. Търся усмивката на Андрей..всеки който го познава може да каже, че е уникална и толкова искрена, от сърце. Усмивка, която те кара да се замислиш: “Това момче е истински щастливо!”...

Завинаги ще си с тази усмивка в съзнанието ми.

Почивай в мир, Анди!

ТОНИ

С Андрей не се познавахме от много време. Дори не мога да кажа със сигурност как се запознахме, но едва ли това има значение. Беше по-малък от мен, но успя да ме научи на някои неща, или поне се опита да го направи. Беше честен човек – това мога да го заявя със сигурност! Никога нямаше да се опита да те излъже, когато става въпрос за пари – поне аз останах с такова впечатление! Качество, което липсва на доста хора от съвременното българско общество. Но не е само до парите. За времето, през което се познавахме, аз не мога да се сетя Андрей да ме е излъгал за нещо. Не говоря за дребни неща и шеги, говоря за онези лъжи, които ти дават да разбереш, че човекът отсреща явно не държи много-много на теб! Не мога да кажа, че бяхме много големи приятели с Андрей, но ми се струва, че просто времето не ни стигна, за да се превърнем в такива! Дали бяхме приятели? Аз държах на него; струва ми се, че бях готов да направя много неща за него; струва ми се, че бях готов да му помогна с каквото мога, в случай, че имаше нужда от помощ и се обърнеше към мен. Това чувствах аз. Но така и не успях да му го покажа. Той ми даде да разбера, че също държи на мен, че би направил много неща за мен, че би ми помогнал, когато имам нужда от помощ и се обърна към него за такава. И аз мисля, че беше искрен! И Андрей щеше да направи това за всеки друг човек, когото познаваше! Просто беше такъв – не можеше да обърне гръб, когато някой от приятелите му имаше нужда от него! С такова впечатление останах аз и смея да твърдя, че това мое впечатление е абсолютно вярно! Дали сме се карали с Андрей? Да, естествено – онези дребни кавги и пререкания, които съществуват между всеки двама души, които се познават. Но ние така и не успяхме да се скараме сериозно за нещо, пък и не знам дали Андрей изобщо се е скарвал сериозно за нещо с някого от приятелите си. Живееше с позитивно настроение и погледът му към бъдещето беше изпълнен с оптимизъм. Това нещо, което аз така и не успях да науча от него, въпреки че той го показваше всеки ден. Поне така мисля аз. Съжалявам, че има неща, които останаха неказани и непоказани между нас. Дали ще забравя Андрей? Едва ли! Най-малкото, не мисля, че ще мога някога да забравя смеха му – онзи негов, характерен смях.

ЦЕЦО

Много ми е трудно да кажа или разкажа каквото и да било…ще ми се да сме се събрали всички, казвам ВСИЧКИ… Отново заедно, да си говорим един през друг, да се прекъсваме, да викаме, да си разказваме кой, какво, къде е преживял...да се смеем по цели вечери, да се забавляваме, отново заедно с нашия добър приятел Андрей. Сигурен съм, че всеки един от нас има какво да разкаже. Сигурен съм, че всеки един от нас може да говори с часове за Андрей без да спре да се усмихва, без да го напуска топлото чувство от всичките приятни преживявания с него. Загубата е несравнима…добър, лъчезарен и вечно усмихнат, винаги готов да помогне с каквото може, всеки който го познава знае колко ГОЛЯМ човек ни напусна. Искам да знаеш нещо, ВИНАГИ ще те помним приятелю, ВИНАГИ ще имаш своето място в сърцата ни!!!

ИЛИЯН

Най-ранните ми спомени с Анди са от лятото на 2002 година. Първите случки, които помня е, че това лято в Обзор въртяхме разни украинки - първият от безброй многото светли спомени с Андрей. Дори не се сещам точно кога, къде и как сме се запознали. Имах късмета да го познавам покрай един мой съученик, а после и учехме в една и съща гимназия. Тогава не съм и подозирал, че ще настъпи момент като сегашния. Още не мога да повярвам, че Андрей го няма. Няма го човекът, с когото редовно излизахме навън, ритахме, засичахме се по заведения, ходехме на море, гледахме мачове и какво ли още не. Човекът, който ме запали по испански рап и по кетчупа „Витал”, човекът, за когото винаги съм разквал с усмивка, че е единственият, който се е сърдил докато играем „Не се сърди човече”. Няма го него, който винаги е обграден от хора и от усмивки, емоции, забавления, смях, ЖИВОТ. Анди наистина живя. Нямаше прахосана секунда в неговия живот. Поради неповторимия си характер и дух той винаги имаше много приятели и беше сърцето на всяка една компания. Изумително е, че никога не се оплакваше, не беше угрижен и не притесняваше никого с нищо. Винаги беше ведър и в добро настроение, затова и всеки търсеше неговата компания. Наистина не познавам друг такъв човек – кавам човек, защото той беше не само изключителен приятел, но и изключителен човек. Винаги съм му се възхищавал и никога няма да го забравя. Обичам те, Анди. Вярвам, че сега си на едно по-добро място.